Анита от Шумен за болните хора със здрави нерви

“Казвам се Анита и искам да ви разкажа за здравите нерви на болните, защото ако не са – тези хора няма да оцелеят.

Живея в Шумен от около 25 години и никога не съм била толкова разочарована от този факт. Не, че в другите градове не е така, но тук наистина нещата са страшни.

Не искам да казвам, че виновен е кмета, общината, държавата или който и да било, защото сред най – големите виновници сме самите ние. Виновни сме за мълчанието и сведените си глави!

За да ме разберете за какво говоря, ще ви опиша как минава деня ми-един от малкото, когато излизам със съпруга си, който е инвалид от 8 години.

Проблемите ни започват още от входната врата. Поради невъзможността количката да се събере в асансьора се наложи да продадем жилището си, което беше на 5-ти етаж и да си купим на 1-ви, но вас това не ви вълнува толкова. На този проблем намерихме решение, но останалите, на които ние „няма как да повлияем“  като граждани си остават.

Тръгваме по разбитите тротоари. Аз, с моите 56 килограма успях да намеря начин да надигам или избутвам около 90 килограмовата количка(заедно с мъжа ми) от дупките и неравностите.

Обикаляме около половин час из квартала и той вече иска да се прибере отново в уютния си панелен затвор, защото просто няма какво друго да прави навън. Всъщност не, че няма или не иска, но НЯМА КАК!

Не може да влезе в магазин, тъй като повечето собственици са решили да залагат на здрави клиенти, а не инвалиди. Пробвали сме и да го подпирам с една ръка, а с другата да дърпам количката, но и този вариант отпадна, защото за разлика от краката му, съзнанието работи и той не се чувства приятно, когато ни гледат като паднали от луната. Но и хората нямат вина, за това, че се втренчват в недъга и невъзможността на един човек да направи нещо елементарно, защото тези половин човеци си стоят в затворите на домовете и все по – рядко излизат навън. Излязат ли, хорските погледи, които са ги позабравили се опитват да си ги припомнят.

За да не ме ожалите напълно, защото това не е моята цел, ще ви кажа, че все пак има няколко хранителни магазина, където успяваме да влезем.

На театър, на кино, на библиотека или на друго място за забавление и развлечение – не сме стъпвали от години.

Но най – странното и лошо в нашата физическа ограниченост са проблемите, които срещаме в аптеките и в болницата. Да, имаме доста проблеми в МБАЛ Шумен, където се налага да ходим доста често.

Инвалидните колички не се събират в малките – за пациенти асансьори, а до големите няма достъп без някакъв прословут чип. Предполагам, че този чип е много ценен, защото отговорът на всеки лекар, сестра или друг медицински персонал е – „Ооо, не мога да ви помогна – вижте при санитарките“. Понякога и санитарите твърдят, че „Чип има само в един колега“.

Цялото това търсене ни отнема от около половин час до 40 минути + идването на асансьора до партера. Вече, качили се на етажа и заканяли за прегледа или превръзката ни очаква едно мърморене и поучително натякване – колко важно е да си точен…

Та така. Аз съм разочарована, мъжа ми е отчаян, града ни е … , а годините минават и нищо не отива към по – добро.

На нас може да ни теглите по една майна и да ни се ядосате за това, че ви отнемам от ценното време с моите тревоги, но искам само да кажа на тези от вас, които нямат затворници в къщи, че е много страшно. Страшно е за децата, които са инвалиди, страшно е и за майките им. Страшно е за всички нас, които го изпитваме лично по един или друг начин.

Искам тези хора, от които зависи да бъде осигурена достъпна среда за всички инвалиди – да прекарат само, ама само един ден с мен и мъжа ми и да ги попитам – освен, че е страшно, човешко ли е и честно ли е?!  ”

Текст и снимки: Анита Недева

 

Подобни

Leave a Comment

one × four =