От Аспарух до Бойко – все хора от народа

Човек от народа. Така най-общо голяма част от българите описват идеалният за тях политик и водач на нацията ни към светли бъднини. В масовото съзнание образът на „човека от народа“ е изпълнен с все положителни качества – честност и почтеност, себеотрицание, смелост и жертвоготовност в името на добруването на хората от низините. Странно защо обаче този толкова бленуван образ, върху който иначе не бива да пада и косъм подозрение, все не се появява на родния политически небосклон или по-конкретно на премиерския стол. Така смятат повечето нашенци. Все търсим, но все не намираме – що за орисия, що за карма е това?

Нека да предположим за момент, макар и плахо, че вече сме го намерили. Точният човек, попаднал на точното място, в точното време, в точната страна, при точните хора, които собственоръчно са го избрали – отивайки в някоя хладна утрин до избирателната урна. Абсолютен джакпот!

Та не е ли именно Бойко Борисов този „човек от народа“, на който милиони възлагаха и все още възлагат надежди? Той определено е пример за стремително израстване в йерархията – от пожарникар и член на БКП до „Батман“, ревностен евроатлантик и антикомунист. Роден на 13-ти юни 1959-та година, Борисов е израснал в Банкя, предградие на София, където е бил замесен в местни банди и е придобил репутация на местен силов авторитет. След завършване на училище е посещавал Висшия институт на МВР с диплома в областта на противопожарната охрана и противопожарната безопасност. Това гласи част от секретна грама на американския посланик Джон Байърли от 2006 г., когато Б.Б. е още кмет на столицата.

След това историята е позната – собственик на охранителна фирма през т.нар. „мутренски времена“, бодигард на Бай Тошо, после се грижи за сигурността на хилавото туловище на Сакскобургготски. Когато Симеон се завръща в страната и става министър-председател с корона, Борисов е назначен за главен секретар на МВР, а през 2005 г. е избран за градоначалник на София. Какво стремително издигане, нали? Първото правителство, оглавявано от него, поема държавното кормило на 27 юли 2009 година. Сега, 2017 година, сме свидетели, и/или съучастници, и/или по-скоро потърпевши от Третия кабинет на Б.Б. Трябва да му признаем, определено умее да се завръща там, от където сам си е тръгнал.

Това бе кратка част от биографията му, без да задълбаваме в иначе важните детайли. По-любопитните могат да намерят подробности за житейския му път и подвизи в пълния текст на грамата на „Уикилийкс“.

Тук ще се фокусираме върху шеметното изкачване на Б.Б. по стълбичката на държавната йерархия и обективните причини на които се опира това „явление“. Определено, още като главен секретар на МВР, Бойко впечатли нашенците с простоватия си и народен говор, с осанката си и като цяло с образа на герой – борец срещу неправдите. В очите на народните маси Б.Б. стана поредният (но не и последния) месия, от който българите уж толкова много се нуждаем.

Преди няколко дни Борисов дори се притече на помощ на пострадали в тежка катастрофа на Околовръстния път за Ямбол. Ето я точно тази жертвоготовност, за която ви споменах в началото.

Въпреки всичко обаче, има и много наши сънародници, които видимо недоволстват от поведението му – бил простак, неграмотен, мутра, бандит, безцеремонен и непоследователен егоцентрик. Горките, сигурно и те са прави.

Бойко Борисов е продукт на 1300 годишния български гений и отражение на социално-икономическите условия – нито повече, нито по-малко. Той не се различава особено от  народните маси по тези географски ширини. Тръгнал от низините, носейки под мишница качествата и недостатъците, присъщи на всички нас – туземците. „Човекът от народа“ ще ви се притече на помощ в беда, ще ви напомпа гумите, ще ви запълни дупките, а ако сте му любимия спортен клуб, може и да ви повози с правителствен самолет.

„Човек от народа“ е обаче и търговеца на плод и зеленчук по прашните пазари, който ще ви удари в грамажа, ще подмени етикетите и докато си въобразяваме, че подкрепяме „българското“ – всъщност консумираме домати и краставици от братска Йордания. Както изглежда, „човека от народа“ има много образи и превъплъщения. Разни хора, разни идеали, казал лаконично Алеко К., преди да бъде ликвидиран от отрочето си – Бай Ганьо.

Образът на премиера, наричан от журналиста Георги Ифандиев иронично Бриджит Бардо, е култивиран на родна почва в продължение на хилядолетия – във възходи и падения, още от времето, когато ордата наши преди – оногондури, водена от Аспарух, преджапва река Дунав и започна да пръска цивилизация и семенна течност по целите Балкани.

С прекъсвания от близо 700 години, „типично“ българските властници показват завидна последователност и устойчивост в преследване на целите. Те са борбени, неуморими, прескачат през девет планини в 10-та и през девет трупа по пътя към уютното кресло. Десетки ханове и царе са подменяни на престола съвсем „демократично“ – чрез обезглавяване, отравяне, ослепяване, хвърляне от скали, изгаряне и т.н. Сега обаче, в нашата както казват „хуманна“ съвременност, физическата ликвидация на опоненти е сравнително рядко явление. Днес боричканията се водят чрез огромни дози манипулация и лъжа, интриги, политическо лицемерие и нечуван грабеж, за който средновековните властолюбци съвсем искрено биха завидели. Методите се менят, приоритетите обаче си остават същите.

Илюзиите не са добър спътник, но те са толкова присъщи и дори нужни на обикновения човечец. Едно е ясно, никога на власт не са били най-умните, най-почтените, най-можещите и най-талантливите. Винаги на върха на стълбичката са се изкачвали най-хитрите, най-алчните, най-коварните и най-жестоките и безкромпромисни, „хора от народа“. Анархистът-математик Георги Константинов твърди в книгата си „Антиистория славянобългарска“, че народът ни няма своя история. Ние разполагаме с биографиите на ханове, князе, царе, султани и председатели на Държавния съвет на НРБ.

Наистина, и преди и днес, самоинициативата, самоорганизацията на населението по нашите географски ширини се губи, потъвайки някъде в блатото на комформизма и страха от загубата на малкото, което притежаваме. Това поведение се възпроизвежда във вековете и дори смятам, че в наши дни бележи сериозен ръст. Вероятно, причините за това са много и много дълбоки, но те не са предмет на тези редове.

Някой ще ме обвинят, че пропагандирам национален нихилизъм и ще ме нарекат безродник – сигурно са прави. Няма да им се разсърдя. Историята обаче е амбивалентна и често си прави зловещи шеги с консуматорите й. Ще мине време, историци и властимащи ще решат, че народа има нужда от ново самочувствие и ще вдигнат паметници на тези, които днес, същият този народ, ненавижда.

Автор: Николай Милушев

Подобни

Leave a Comment

13 − 4 =