Доц. Минков: Песимист съм за резултатите от българо-македонската комисия по исторически въпроси

Преди година между България и Македония бе подписан Договор за приятелство, добросъседствоо и сътрудничество, който има за цел да размрази двустранните отношения и да засили сътрудничеството между двете страни с изключително преплетена история.

Преди месец пък Македония и Гърция сложиха край на 27-годишния спор за името, подписвайки споразумение, което предвижда отсега нататък западната ни съседка да носи името „Република Северна Македония“. Сделката обаче намери сериозни противници,  като в Македония дори готвят референдум, за да може населението да се произнесе дали одобрява промяната, направена в името на членството на страната в ЕС и НАТО.

Да коментира нестихващите балкански страсти и бъдещето на региона потърсихме доц. д-р Стефан Минков, преподавател по история в ШУ „Епископ Константин Преславски“ и председател на Общинския комитет на ВМРО-Шумен.

Доц. Минков, на 11-ти юли Македония получи покана за започване на преговори за членство в НАТО. Това стана възможно благодарение на сделката за промяна на името. Адекватно ли реагира българското правителство на договорките между Гърция и Македония? Защитен ли е българският интерес в случая?

Смятам, че в конкретният случай политиката на правителството беше удачна, защото първостепенната цел бе реализирана, а именно – присъединяването на Македония към НАТО и съответно, започването на предприсъединителен процес с Европейския съюз. Това, според мен, трябва да е стратегическата цел на българските власти! Как ще се реализира тя, това е въпрос на стъпки, преговори и понякога на загърбване на конкретен интерес, за сметка на дългосрочен такъв.

Историци и анализатори изразиха мнение, че името „Република Северна Македония“ създава предпоставки за възможни териториални претенции към Пиринския край? Основателни ли са подобни притеснения?

Имаше такава официална декларация от група историци и учени от БАН по въпроса за териториалните претенции. Те обаче могат да се появяват въпреки името и при всяко друго име, което съдържа наименованието „Македония“.  Не името прави претенциите, а опитът за създаване на собствена национална идентичност и за налагане на тази идентичност на части от териториите на съседните държави („Пиринска Македония“ у нас и „Егейска Македония“ в днешна Гърция). Името „Република Северна Македония“ разбира се, не е удачно, защото никога не е съществувала такава провинция или държава.

Не е ли Гърция най-големият печеливш от създалата се ситуация?

Гърция печели до толкова, до колкото споразумението съдържа членове, с които Македония се отказва от исторически и символни претенции към старата гръцка история, каквато е интерпретация на южните ни съседи. Самата ситуация съдържа в себе си доза комичност, защото се приема едно име, което е също толкова изкуствено, както и старото – БЮРМ ( Бивша югославска република Македония). За разлика от други балкански страни, Гърция провежда дългосрочна политика, откакто се е възстановила като държава в началото на 19 век., а дори и преди това. Работят в тази посока още по времето на Цариградската патриаршия.

Смятате ли, че политиците край Вардар са искрени в намеренията си спрямо България с подписването на договора за добросъседство или пък ходовете им са продиктувани единствено от желание за влизане в ЕС? Възможно ли е, след като веднъж постигнат целите си, да обърнат „палачинката“ и да забравят за добрите си намерения?

Смятам, че този сценарий е напълно възможен, дори е по-възможен от този, свързан със запазване на сегашната им позиция. От една страна, целта на България е интегриране на Македония към европейските структури, защото идеята , че двата братски народа ще бъдат в един общ съюз, дава възможност за взаимно влияние, за по-тесни връзки, които много рядко са съществували в исторически план. От друга страна, има я тази опасност, при една вече изяснена ситуацията, когато Македония е член на НАТО и ЕС, тя да се почувства достатъчно силна, за да възстанови старата си политика на изземване на миналото на съседите си и дори да предяви териториални претенции.

В началото на месеца се проведе първото заседание на смесената българо-македонска историческа комисия, която има за цел да изчисти спорните моменти в общата ни история. Преговорите обаче изглежда ще са тежки. Оптимист ли сте за резултатите от тази комисия?

Аз съм абсолютен песимист, защото не мисля, че някой от българските историци би се отказал от гледната си точка, която България поддържа и която, според мен е близка до историческата истина. От друга страна, не смятам, че македонските историци биха потърсили „модус вивенди“, защото това би ги отдалечило от идентичността, която градят десетилетия наред.

Доц. Минков, можете ли да начертаете  червените линии, от които нашите историци не бива да отстъпват при преговорите с македонските си колеги?

Първият и основен въпрос, с който не можем да правим компромиси е, че македонската нация, доколкото я има като такава, е нация продукт на Коминтерна и на международните отношение от средата на 20-ти век. Тоест, тя е една съвременна политическа, а не културна нация. От тук идват и всички червени линии, които не трябва да се пристъпват. Не можем да се откажем от историческата истина, която е отпреди 1945 г.

Става дума за всички наши писатели, революционери и културни дейци, като Гоце Делчев, Братя Миладинови и др. Дори Паисий Хилендарски обявиха за македонец. Цар Самуил също влиза в този списък. Историческите факти и документи са категорични, и само македонските историци могат да тълкуват историята, както сами си я виждат.

Има ли вероятност решенията на двустранната историческа комисия да се окажат по-скоро плод на политически натиск и пазарлъци, отколкото на реален исторически компромис?

За мен, от тази ситуация, няма изход! Аз мисля, че ако излезе някакъв продукт от работата на тази комисия, то това ще е наистина конюнктурен продукт, който няма да има нищо общо с историческата действителност и с нуждите на народа от двете страни на границата. Ще се появи едно недоносче, което по-скоро рано отколкото късно, ще бъде отхвърлено и от двете страни. Имаме такива примери в Близкия изток и в други региона на света, при които не е възможно намирането на компромисно решение, което да удовлетворява и двете страни. Приказката „И вълкът сит, и агнето цяло“, не винаги може да се приложи в реалната политика.

Легендарният лидер на ВМРО Иван Михайлов остави на идните поколения книгата „Македония – Швейцария на Балканите“, в която апелира за създаване на независима македонска държава с равноправие на всички етноси в нея, по подобие на Швейцария. Според вас, защо тази идея се оказа нереализируема дори след близо 100 години?  

Тезата му тогава не е модерна, но е актуална. Подобни идеи в началото на 20-ти век поддържат и т.нар. „федералисти“ около Яне Сандански. Това е една теза, малко или много невъзможна с оглед на междуетническите отношения в Македония и влиянието на околните държави върху населението в тази област.

Швейцария от 1291 г. е независима, а от 1848 г., когато е имало бунтове и опити за революция, там не е водена вътрешна война. Това е една държава, където трите големи външни етнически компоненти – немци, французи и италианци, са свикнали на един начин на живот, който ги прави уникален за Европа.

В Македония това не може да стане, защото там етническите групи не са дефинирани териториално и има много анклави. От друга страна, проблем са исторически насложилите се конфликти, които започват от 19-ти век и няма как да бъдат преодолени. Идеята на Ванче Михайлов е по-скоро политическа реклама на една евентуална бъдеща Македония и то най-вече пред Обществото на народите, за да могат да се спазват правата на българите в тогавашната Югославия.

Приоритет на Българското председателство на Съвета на ЕС бяха страните от Западните Балкани и конкретните стъпки към тяхното присъединяване към ЕС. За всички е ясно, че този регион е неспокоен, има тлеещи междуетнически и междудържавни конфликти, често прехвърчат и искри. Може ли, приемането на страните от подобна „земетръсна зона“ в Обединена Европа, да бъде универсално решение за туширане на конфликтите?  

Универсално решение на конфликтите няма. Нито ЕС е панацея за премахването на конфликтите, нито може да се предположи, че в рамките на Съюза те ще се изострят още повече. Разпадането на Югославия през 90-те години стана с много войни, пропити с много кръв. Това е едно петно в съзнанието на хората, което ще остане за поколения наред. Мисля, че пътят е правилен , тоест Европа трябва да се интегрира в своята цялост, а не да има изборност, кой да бъде член и кой да не бъде.

Обединена Европа е създадена като една форма на бившият Свещен съюз от началото на 19-ти век. Това е една супер-държава, която в съвременните геополитически условия е единствения шанс на континента да се справи с големите предизвикателства и конкуренцията на Китай, САЩ и другите важни фактори. Това е пътят – обединение на ЕС и присъединяване на страните от Западните Балкани! Ако има геополитическа причина този регион да бъде приет в ЕС, той ще бъде!

В заключение ще ви кажа, че през 1913 г., когато тук се води Балканската война, европейците изпращат Карнегиевата анкета, за да проверят кой е вършил насилие спрямо населението по време на войната. Накрая излизат със заключението, че само в този регион може да има насилия, че тук сме диви и изостанали, и заради това се убиваме. След година обаче избухва Първата световна война и се вижда, че не само ние сме такива.

Европейците трябва да приемат Балканите като част от Европа и то като най-старата част, с цялата им специфика и проблеми, но и със съзнанието, че Балканите са не по-малко важна и не по-малко европейска част от континента.

 

Подобни

Leave a Comment

11 − four =