Живко Иванов: За болните тела и здравият разум

Живко Иванов е на 29 години от град Шумен. Болен от мускулна дистрофия и макар, че е затворен между стените на дома си, не е спрял да мечтае, да се самообразова и да пее. В момента работи по програма във фирма, като експерт програми и проекти. Не иска да тежи на обществото за да няма нужда, то да го приема… Иска да бъде полезен за себе си и близките си, мечтае да стане известен – не с призиви за събиране на средства, не че не са му нужни за лечение и рехабилитация, но за него е важно сам да си помогне. Той не се оплаква, има си своя философия за живота, вярва в Бога и в своите способности. Пее рап, сам пише текстовете на песните си. В момента се записва върху готови инструментални на известни рап изпълнители, а мечтата му е да си направи своя авторска песен и с нея да стане известен…

Ето какво иска да каже едно нормално, умно, красиво и добро момче. Момче, което опознава целият свят през четири стени. Момче, което има болни крака, но здрав разум и сърце. Момче като всички други … Че и по – добро …

„Дали съм различен…?! Ами не – не съм. Аз съм част от обществото и не се имам за различен, но има и много хора, които всъщност ме наричат различен и ме третират като такъв …

Наричат ни „инвалиди“, „различни“, “нетрудоспособни” и т.н. Мисля, че ако ги няма тези клишета ще ни е много по-лесно. Когато се касае до това – до колко човек е умен или до неговата индивидуалност или характер или куп други неща, да нормално е да си различен…

Когато обаче това е заради някакво заболяване или травма, неща свързани със здравословното състояние на човека, тогава не мисля, че е нормално да ни наричат различни хора или инвалиди/невалидни/ или с куп други такива странни епитети.

В този смисъл ние сме нормални хора, а не нормално различни. По същия начин бих попитал: А да не си различен нормално ли е?… Аз знам отговорът – животът ми ме е научил, че всеки човек е различен, но само със своята индивидуалност, това, че даден човек е изгубил крак или ръка не го прави „различен“, той пак си е нормален човек, но без крак или без ръка.

На тези хора вече им е по-трудно да изпълнява пълноценно ежедневните си неща, те са с намалена работоспособност и имат нужда от помощ понякога, но пак са си нормални хора. Всеки, който е придобил някакво заболяване или се е родил с такова е нормален човек, но болен.

За мен е важно да имам възможността до колкото мога сам да си изкарвам прехраната, аз не искам помощи, аз искам сам да си купя нужните неща. Не искам някой да ни разделя в друга група хора, искам да имам възможност да работя, да уча, да бъда равноправен, а не невалиден или различен в този аспект… Когато продължават да ни наричат „различни хора“ и продължават да твърдят, че това е нормално, нещата винаги ще са толкова трудни и винаги ще има, за какво да си говорим…

Вече толкова години приказки, говорене и така си оставаме само с това говорене… Аз не искам да ми се налага да моля за средства, аз не искам помощи, аз не искам флаш мобове и кампании, няма нужда някой, някъде да ни приема и да чува за нас, ние сме част от живота и от обществото, просто не трябва да си затваряме очите. В нормалните страни вече са разбрали, че хората не са различни, и че всичко е до възпитание, до морални и чисто човешки ценности.

У нас продължаваме да говорим, че обществото трябва да ни приеме, без да се замисля, че всички хора са част от обществото и не е нужно да приема някой, които вече е част от обществото. С всички тези празни приказки постепенно започваме и да си мислим, че проблема е разрешен или ще се разреши, а то не е така…“

 

Подобни

Leave a Comment

15 − ten =