Иван Ненков: Истинската поезия се ражда в интересни времена

На 14-ти юли в Градската градина на нашия красив, но доста поутихнал град, се проведе деветата среща на поетите с китари „Шумен бард“. Смея да твърдя, че малкото присъстващи останаха доволни, въпреки обилния дъжд, който прекъсна срещата за близо един час. Особено впечатление ми направи изпълнението на дует „Морски струни“ в състав: Иван Ненков и съпругата му Живка. За тези, които не знаят, Иван Ненков е поет, сатирик, журналист и автор на много песни на „Щурците“, писал е текстове за различни формации на „Тоника“, Кристина Димитрова, Тони Димитрова, Орлин Горанов,  дует „Домино“, „Фанданго“ и др. За мое щастие, успях да го хвана за няколко минути след слизането му от сцената, за да си разменим няколко думи.

Г-н Ненков, вие сте завършил българска филология в Шуменския университет. Какви спомени пазите от престоя си в Шумен?

В Шумен нещата започнаха много спонтанно, много искрено и много истински. Като студенти направихме една група, която се казваше „Кръстопът“. Записахме няколко песни в студиото на Радио Шумен. Познавахме се с Хачо Мисакян и Асен Масларски. Пяли сме заедно дори. Да не забравяме и Стефан Златев. Много спомени имам от Шумен. Пътувах и с актьори от ДКТ „Васил Друмев“ от класа на Надежда Сейкова. Ако съм успял да направя красиви текстове, донякъде заслугата е на филологията. През няколко години се връщам в Шумен. Тук останаха моите родители, които вече не са сред живите. Тук живеят брат ми и сестра ми. Всичко ми е много скъпо и дори ми става тъжно, когато минавам покрай студентските общежития, виждам светещите прозорци, но знам, че зад тях вече не са моите състуденти , а съвсем други поколения. Иначе съм свирил почти навсякъде в града. Трябва да ви кажа, че по  бащина линия моите корени са на 12 км от Шумен. Носталгията обаче е креативна. Човек,  чрез носталгична нотка, може да се вдъхнови за нещо, което да го води напред.

Вие сте автор на текстовете на много песни от близкото минало, превърнали се в любими на милиони българи. Въпреки че гордостта е смъртен грях, кое е произведението, с което наистина се гордеете?  

Моят старт като текстописец беше много силен. През 1986 г. публикувах едно стихотворение в тогавашния вестник „Пулс“. То беше леко сатирично и хумористично. В това стихотворение бях вплел 16 мотива от различни песни на „Щурците“. Кирил Маричков хареса този текст и го направи на песента „20 години по-късно“, която влезе в албума „Мускетарски марш“. През същата година, когато групата отбелязваше 20 години от създаването си, всички техни концерти започваха и завършваха с тази песен. Тогава пътувах с тях из страната и бе много вълнуващо.

Върху какво сте съсредоточили вниманието си в момента? Имате ли покани за участия, за създаване на нови текстове на песни?

Покани за фестивали и конкурси има винаги, но много от тях отказвам. Участвал съм много пъти в „Бургас и морето“. От там имам осем награди и не смятам повече да участвам, защото има и други талантливи хора, които искат да се изявят. Сега се опитвам да провокирам творчеството на моите дъщери.  Голямата бе няколко години във фамилия „Тоника“. Ако си спомняте, от 1995 г. насам, дъщеря ми пътуваше с тях и изпълняваше вокалните партии в коледните и великденски песни.

Вие творите от времето на т.нар. „социализъм“, продължавате активно и след промените през 1989 г. Как усещате разликата между двата периода като творец и като човек, допринесъл за развитието на българската музика?

Не мога да кажа, че преди промените съм бил принуден да разсъждавам и да творя по някакъв строго определен начин, под натиск или в матрица. Има обаче такъв нюанс на оправдание сред българските автори. При едно сравнение на българските с руските автори тогава, се казваше, че от чекмеджетата на руските творци са излезли много интересни неща след началото на „перестройката“. Значи, те са творили, въпреки системата и режима. Никой не пречеше на българските автори да си пишат прозата, поезията и когато не могат да публикуват нещо, могат да го запазят и да изчакат времето, когато то може да излезе наяве. Писал съм си каквото си искам, разбира се, не можех да публикувам всичко. Част от текстовете ми дори са променяни без моето съгласие. Включително песента „20 години по-късно“ на „Щурците“ има един цензуриран стих в предпоследния куплет, иначе нямаше начин да излезе на плоча и в албум. Аз бях написал в предпоследния куплет „Затова скрий, коннико, камшика, изравни се с родното си племе…“, а някой го беше зачеркнал и беше написал на неговото място „…забрави световните проблеми“, което е много блудкаво и тъжно. На концерти обаче Кирил Маричков  си пееше оригиналния текст, точно това, което не успяха да променят в съзнанието ни.

Г-н Ненков, смятате ли, че ограниченията в свободата на словото отпреди 1989 г. са стимулирали творчеството в хората на изкуството? Изглежда, че е имало срещу какво да се бунтуват, докато с идването на дългоочакваната „свобода“, много от тях престанаха да творят активно.

Най-малкото, наистина бе по-интересно. Георги Минчев беше казал това в своите песни и ние сега си го говорим, когато сме на маса. Истинската поезия се ражда в интересни времена, във времена на съпротива, когато срещу теб имаш провокация. Времето, в което живеем сега, може да роди сатирична поезия. За съжаление обаче, поезията се изражда в някакъв чалга-рап, с някакви безумни наричания и шамански конструкции, които аз, нито разбирам, нито могат да приема. Нека си ги има, но времето ще отсее, това което е ценно и стойностно.

Подобни

Leave a Comment

2 × 1 =