Навършват се 140 години от рождението на големия български поет Пейо Яворов

Пейо Тотев Крачолов, по- известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на ВМОРО. Смятан е за един от най-големите български поети на 20-ти век. Пейо се ражда на 13 януари 1878 година в град Чирпан. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. През този период симпатизира на Българска работническа социалдемократическа партия, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело“, в. „Свобода или смърт“, в. „Автономия“, в. „Илинден“. Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време – сп. „Мисъл“.

През 1901 г. издава първата си стихосбирка “Стихотворения”, чието второ издание от 1904 г. е с предговор от П. П. Славейков. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и “прозрения” за “вечните въпроси, що никой век не разреши”, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета “Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти.

Трагичният край идва на 29-ти ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29-ти октомври 1914 година поетът поглъща отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански.

Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с големият водач на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей, и въпреки че самата сграда се нуждае спешно от ремонт, музеят продължава да има голям брой посетители.

Ето и някои поетични откъси от неговото творчество:

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.

– Из “Вълшебница”

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

– Из “Две хубави очи”

Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен…

– Из “Песента на човека”

Те чакат милост… Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!

– Из “Бежанци”

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

– Из “Арменци”

Защо мълчиш – смутена, бледна?

Какво, боиш ли се от мен?

За мен скръбта е – чуй – безвредна,

че в нея аз съм закален.

 

За всеки удар на съдбата

усмивка само имам аз; –

въз мен да падат небесата –

ще бъда хладен и тогаз.

 

Без срам, без страх – кажи ми право,

що на душата ти тежи?

За миг си дай сърце кораво,

– Из “Защо мълчиш”

Подобни

Leave a Comment

1 × 3 =