Хората, които вече не са хора

Има един тип хора, от които стоим настрана. Виждаме ги и с погнуса се извръщаме или преминаваме на другия тротоар заради миризмата им, заради външния им вид и до някъде от страх. Този типично градски тип – нехора стават все повече. Тях ги роди демокрацията и продължава да ги ражда. Те са хора с минало, но без бъдеще. Забравени дори от семействата си – скитат, просят, спят на пейки под дървета, ровят в контейнери за храна, а ние със съжаление, но и с ясно изразена погнуса им хвърляме по някоя стотинка и си казваме “Ужас”.

Ужас е! Ужас е, защото те имат история, която носят със себе си под мръсните, напикани и изцапани дрехи, които не са сваляли от гърба си с месеци, а и години. За тях има центрове и домове, където държавата ги набутва, за да не се мяркат по улиците, но те пак излизат – излизат, за да ни напомнят, че кредитите, заемите и ред други проблеми, които имаме ние, са нищо в сравнение с това, което имат те… А те нямат нищо!

Тук ще спра, защото вие много добре знаете, кои са и какви са, но ще ви запозная с Йордан Атанасов. Той е от Шумен, знам само имената му и той знае само това. ЕГН-то не си го помни, а лична карта няма, защото са му я откраднали. Има дрехите на гърба си, една стара шапка пропита от кръв и един бастун…

Йордан е бил настанен социален дом, но редовно бяга от там, защото го крадели. Честно казано не знам какво може да се открадне на човек, който няма нищо, но…

Просейки, събира някой лев, за да си купи бутилка евтин алкохол и винаги отива на едно и също място – пред един блок в Шумен, сяда до детската площадка на сянка и стои, дори спи там…

Живущите го знаят, минават на страни от него не защото е агресивен или луд, а заради миризмата, която носи със себе си, миризма на урина и изпражнения…

Днес бе поредния път, в който една от живущите в блока се обади на телефон 112, за да съобщи, че „Клошар е паднал на земята и е целия в кръв“.

Да, КЛОШАР, а не ЧОВЕК…

По стечение на обстоятелствата аз се намирах пред Спешното отделение на МБАЛ-Шумен, където диспечерите от телефон 112 съобщиха, за Йордан. Лекарят, който тръгна, за да му помага се обърна към мен с думите „ Ела, ела да видиш сега как държавата се грижи за един от нашите редовни пациенти“.

Докато се оглеждахме из храстите, за да го намерим, докторът ми разказа, как вече няколко пъти го вземат с линейката, промиват му раните, къпят го и го пускат отново до следващия път, когато Йордан ще си разбие главата в някое паве.

Тук ще кажете, че той сам си е виновен, че може да стои в дома, в който е настанен или да си намери работа, НО аз да ви попитам, когато вече не си третиран като човек, когато нямаш покрив над главата, защото си го преписал на неблагодарното си дете, което сега те мисли за умрял, а то си живее в чужбина и взема наем от твоя дом – как?

Всички сме много състрадателни, но на думи. Освен доктора, едва ли някой друг би се погрижил за Йордан. И съм сигурна, че той не го прави само, защото това му е работата, а защото е един от малкото, които са преодолели ужасната миризма и доближавайки се до него е видял живот в очите му… А за очите му – за да види какво има около него, Йордан си надига клепачите с ръце, защото са подути от многобройните удари по главата.

И за алкохола ще кажете, че вместо да пие, да си купи храна или дрехи, Но аз пак ще Ви кажа – и вие да сте като него, ще пиете. Ще пиете до безпаметност, за да избягате от страшната действителност, че сте сами, че нямате нищо и никой, и че вече не сте хора…

ПС. Йордан бе измит от лекарите и мед. персонал в болницата. Раните му бяха промити и превързани и го сложиха да легне в една от стаите, докато се свържат с дома, в който той се води настанен, за да го приберат до следващия път, в който някой ще го намери окървавен… И надявам се жив…

 

Подобни

Leave a Comment

sixteen + 6 =