131 години от рождението на големия български поет Димчо Дебелянов

На днешния ден се навършват 131 години от рождението на Димчо Дебелянов – блестящ български поет и любимец на поколения. Роден като последно, шесто дете, в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина от град Копривщица, на 28 март 1887 г. В ранна детска възраст губи баща си. Малкият Димчо учи в родния си град, след това в Ихтиман и Пловдив, а през 1904 г. семейството му се мести в София.

Немотията го принуждава да работи в младежките си години като дребен чиновник в учреждения, стенограф в Народното събрание, репортер във вестник. През 1906 г. в списание „Съвременност“ са публикувани първите му творби – „На таз, която в нощи мълчаливи”, “Когато вишните цъфтяха”.

Огромно влияние му оказва творчеството на Пенчо Славейков и Пейо Яворов, чете и много руски и западноевропейски символисти. По това време Димчо Дебелянов дружи с Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Христо Ясенов. През 1907 година записва специалност право в юридическия факултет на Софийския университет, но след това се прехвърля в историко-филологическия факултет.

В списание “Българска сбирка” публикува “Копнежи”, “Брезите сладостно заспали”, “Станси”. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир. На български пише редица сатирични творби, подписани с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. Създава и голям брой нежни лирични творби, в които личи мъката му от тежестта на ежедневието.

Започна обаче Балканската война и през октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен полк в Самоков. Учи в Школата за запасни офицери в Княжево, където е произведен в чин подпоручик. В края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, въпреки че не подлежи на мобилизация в започналата Първа световна война.

През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до село Горно Караджово (днес Моноклисия), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (или Валовища, днес Сидирокастро). През 1931 г. костите му са пренеси в Копривщица.

Ето и някои от неговите бележити стихотворения:

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…

Аз искам да те помня все така… 

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим…

Снимка: lira.bg

 

Подобни

Leave a Comment

19 − 7 =