167 години: за Вазов, за пушката, за душманите и за теб

„Ой, пушко, пушко сестрице,

ти моя радост голяма,

настава време, настава

аз тебе да те нарамя….

. . .

Затуй, когато се срещнем

със наште върли душмани,

въз тях ти пискай и пръскай

огън, куршуми и рани!“

. . .

А аз се питам, дойде ли време да потърсим и ние пушки ?

Да ! Настана отново време на „бой“ !

Време, в което банда роми пребиват деца …

Време, в което младеж лежи в кома, пребит – за цигара…

Време, в което свалят баба ти с ритник, докато тя чака автобуса …

Време, в което тийнейджър залива с бензин своя приятелка – направила си шега с него …

Време, в което малолетни прекарват бежанци през родината си – и умират…

Време, в което хората предпочитат да сложа край на живота си, вместо да го живеят …

Аз ще намеря пушка… Но преди да стрелям, ще помисля ! Дали куршума да поеме „душманинът“  или аз, защото него има кой да го пази ! Мене не !

Сега в България е благодат да си душманин. Биеш – убиваш , а законите и държавата те пазят.

От теб се иска само да прикриеш своята извратеност с документ, който ще ти издаде без проблем някой „доктор“, който лекува или разболява за пари…

„Ой, пушко, пушко сестрице …“

 

Автор: Жулияна Стоянова

Подобни

Leave a Comment

eighteen − 17 =